Тя води пролетта след себе си, когато е ядосана се веят бури, когато е щаслива ведро се усмихва…
Честита Баба Марта..
Сигурна съм, че това пожелание сте го изрекли през изминалата седмица поне стотина
пъти, та има ли българин които да не обича тази традиция??? И имали въобще някои който
да я познава и да не я уважава. А питали ли са ви някога, какво означават белите и
червени конци на ръката или ревера ви, и защо всички българи ги носят???
Една от легендите за появата на мартеницата гласи, че когато хан Аспарух побеждава
Византийските войници, той написва писмо за победата си и го връзва за крака на една
птица с бял конец. Докато летяла обаче, птицата била забелязана от византийски войници,
които стреляли по нея и я ранили. Въпреки че била ранена тя пристигнала успешно в българския
лагер, но белият конец вече бил отчасти червен от кръвта, от раната. И от там е възникнала
мартеницата, която се носи днес.
В старите времена мартеницата е била възприемана като ритуален знак – амулет, предпазващ
от злите духове. Днес почти всички подобни „функции” са забравени и обичаят символизира
само идването на пролетта. Но дори и сега българите вярват, че ако носят мартениците
през март че са здрави цяла година. Има древна поговорка, която гласи „Ако не носиш
мартеницата си през Март, Баба Марта ще ти изпрати лоша прокоба.”
Митичната Баба Марта олицетворява пролетта, слънцето, което лесно може да изгори
лицата на хората. Според вярването, Баба Марта е стара жена и е куца. Затова и носи
железен бастун да се подпира на него. Народните вярвания описват характера й като
много непостоянен. Когато се усмихва, слънцето грее; когато е ядосана студ сковава
земята. По-голяма част от ритуалите имат за цел да я омилостивят.
Хората също вярват, че баба Марта ще влезе само в много чиста и спретната къща.
Ето защо къщите се почистват старателно в края на февруари. Това е символично пролетно
почистване от всичко лошо, старо и ненужно останало от миналата година.
Баба Марта име и много изисквания, относно хората, които ще види на първи март.
Старците не излизат рано сутрин, защото може да я ядосат. Тя обича да вижда млади
жени и момичета на нейния ден, което означава, че времето ще е хубаво и топло.
Баба Марта е много благоразположена към хората, които носят мартеница. Обичайно
те са направени от вълна, коприна или памук, заплетени от млади жени. Основните цветове
са бяло и червено. Конците са усукани заедно. Традиционните мартеници може да включват
и други елементи като сребърни монети, мъниста, чесън, косми от конска грива и т.н...
Заедно те правят амулет.
На първи март всеки трябва да носи мартеница. На някой плодни дръвчета, дръжките
на вратите и избите също се слагат мартеници. Има специални места, на които се слагат
мартеници – на китките, на врата като огърлица или на дрехите отляво. В някой български
региони мястото, където е поставена мартеницата зависи от социалното положение. Младите
неомъжени девойки носят мартениците си от ляво на дрехите си, младите ергени ги носят
на кутрето на лявата си ръка, женените мъже си слагат мартеница в десния чорап.
Веднъж свалена със съпътстващия ритуал мартеницата губи значението си на амулет.
Това отбелязва една важна стъпка – краят на зимата и преходът към положителните промени.
Тази широко разпространена практика на носенето на мартеници и нейното учудващо неотслабващо
положение сред българските обичаи се обяснява с вярването в магическите свойства на
червения цвят. Пъна, парата, сините мъниста и вълчи или змийски зъб, червените конци
имат свойството да гонят злите сили, демоните и болестите.
Противно на предположенията, традицията на 1.март да носим мартеници не е само
български обичай. Примерно в съседна Румъния преплетените бели и червени конци също
са познати и се носят през март, но (тук идва и най-основната разлика) този обичай
е позабравен, а и там „марцъшор” (така се казва на румънски мартеница) носят само
жените и децата.
„Марцъшор” се описва като един древен символ от един древен сценарий за възраждане
на природата на прага на пролетта. Този древен обичай, според традицията, е свързан
с момента на символичната смърт и символичното раждане на едно местно женско божество –
Баба Докия. Марцъшор е и народното име на месец март – началото на аграрната година.
В народните вярвания, мартеницата символизира годишното въже, което събира чрез
преплитането на двете нишки всички 365 календарни дни. Белият и червен цвят символизират
двата противоположни годишни сезона – зимата и лятото, а пролетта и есента се смятат
за преходни.
В съответствие с традициите в Буковина, мартеницата е нишката на деня, изпредена
от Баба Докия, докато пасяла овцете високо в планината. Тя е подобна на нишката на
човешкия живот, изпредена при раждането от орисниците. Белият цвят символизира зимния
студ, който си отива, а червеният – настъпващата лятна топлина.
В Гърция също можете да срещнете някои местен които носи мартеничка на ръката си.
Гръцките етнолози свързват този обичай с много древната езическа история на Балканския
полуостров и най-вече със земеделските култове към плодородието, тъй като мартениците
в Гърция са запазени само във високопланинските райони, далеч от големи градски и
културни центрове. В древните мистерии в Елевзина, участващите в тях връзвали на дясната
си ръка и на левия си крак вълнено преплетено конче. До ден днешен обичаят е останал
едва запазен в по-изостаналите и рядко населени райони на страната като Епир, Македония,
Южна Тракия и части от Тесалия.
Обикновено в малките селца бабите връзват мартенички на малките дечица, за да бъдат
здрави и радостни през годината.
Българското знаме пред общината
За да отбележим националния празник на България, както всяка година, така и тази
от сдружението организираха, вече станалият традиционен концерт във Festsaal на
Studentenwerk, но това малко по-късно в предаването.
Не само AVKM искаше да ни поздрави с празника. Община Карлсруе взе решение да
поздравява всички държави членки на Европейския съюз за националния им празник, чрез
изнасянето на националния флаг редом с този на Европейския съюз пред общината. Дали
тази хубава инициатива ще стане традиция не мога да ви обещая, щом още при първия
опит стана гаф.
Страхотния жест и опита да ни честитят празника, обаче се помрачи от факта, че
някои там в общината не си беше напрашил труда да провери какво вади от прашните мазета
и явно беше изкарал грешното знаме. На 3март, на националния празник на България,
държава с голяма история, държава член на европейския съюз , знамето се вееше пред
общината, но за съжаление така както преди повече от 20 години, с герб които не ни
представлява вече доста дълго време.
Честно казано една такава грешка е недопустима, и би трябвало да се поправи възможно
най-бързо след като бъде установена, и след като бъде казано директно.
И все пак надявам се, че тази грешка няма да бъде повторена, нали има една такава
приказка „Гре6ка човешка” .
Аз лично благодаря на Община Карлсруе поне от мое име, защото незнам дали в този
случаи мога да застана зад мнението на повече хора.
Как отбелязахме трети март
За мен 3ти март винаги е бил важен ден. Сигурно ми е заложено още от възпитанието –
почти всяка година на този ден сме отивали до паметника Шипка, църквата със златните
кубета в село Шипка, Габрово или Етъра.. В Германия това чувство не се промени. Доста
силно го усетих, когато миналата година заедно с Моника взехме една камера и заразпитвахме
българските студенти какво е за тях празника. По това, че филмът беше емоционален за
всички, които го гледаха, разбирам, че празникът е заложен във всички нас. Не ми харесва,
че е основан на етническо разделение, но всеки народ има нужда от един такъв специален
ден, на който да се събере и почувства единен.
Наред с ориентировъчните дни за първокурсниците в Карлсруе, честването на Националния
празник е една от основните цели на академичното дружество „Кирил и Методий”. След
празничната програма тази година чух много суперлативи. Радва ме, че присъстващите
оцениха крайния продукт, но не съм сигурна, дали тези, които никога не са участвали
в подобна организация имат и най-бегла представа, колко усилия и колко малки стъпки
има до това което виждат в празничната вечер.
Цялата организация започва най-малко месец преди самата вечер. Всъщност първата
стъпка е точно една година преди мероприятието. На 4ти март 2008 се запазва залата
за 3ти март 2009. След това, независимо кой за какви изпити се готви, още в края на
2008 на някоя от сбирките на оправителния съвет в сряда, започваме да говорим за организацията
за празника. Тази година това се случи последната седмица преди всеки да е заминал за
България по Коледа. Направихме един Brainstorming, в който записахме някакви крайно
неконкретни идеи от рода на „сценка - Ани”, „Бела Радо, Сиртос”, „бюфет”, „историческа
презентация”, „водещи – мъж и жена”.
След малко по задълбочен размисъл, у мен се зароди идеята да поканим освен традиционните
ни гости „Сиртос” и „Бела Радо”, няколко нови изпълнители, които случайно чух на една Балканска
вечер в Музенемпел, Карлсруе. Още преди година бях чула за група „Боя”, която прави
музика върху български традиционни мотиви, но на 26.09.2008 имах удоволствието и да
ги чуя как свирят. На въпросния концерт се появи и една крехка девойка от Франция,
която без никакъв музикален съпровод освен акордите от нейната традиционна българска
тамбура, прикова публиката с невероятно чистия си глас. Сигурно ПР-кампанията за концерта
е била слаба, но не присъстваха почти никакви българи, въпреки че го бяхме обявили
и на страницата на дружеството. Истината е, че когато българските студенти видят нещо
с вход, различно от парти, не проявяват почти никакъв интерес. Това пък от друга страна
беше плюс за нас, понеже се появи възможност да покажем нови изпълнители, които малко
от хората, които щяха да дойдат на 3ти март, бяха чували.
Една вечер в началото на февруари отидох на репетиция на Сиртос, предложих им участие
на празничната вечер. За съжаление Сиртос отказаха участието, понеже в този делничен ден,
някои от основните им танцьори били заети. С това се лишихме от една от основните атракции
на вечерта. Бела Радо за щастие приеха.
Някои от момичетата в танцовата група пеят и в хор „Бела Радо”, което улесни координацията
с „Боя” и Французойката. Диригента на Бела Радо – Димитър, е и музикант в „Боя”, така
че лесно получих както неговия, така и е-мейла на французойката от балканската вечер – Сандрин.
Нямах никакъв опит при уговаряне на групи, затова първото писмо, което написах и
на Сандрин и на Боя беше, да ги питам при какви условия биха свирили/пяли. За нормален
хонорар не можеше и да става дума, при скромното съдържание на нашата каса. След няколко
писма се уговорихме да им платим пътя, както и нещо скромно за участието. Сандрин пожела
да остане вечерта след програмата, за да и се наслади и не бърза да пътува за Париж. За
присъствито на Боя на празника голяма роля изигра и късмета. Празничната програма беше
добра платформа да презентират, както новия си диск „Испайче”, така и да рекламират
бъдещата си изява в Карлсруе – на 7ми март(събота).
Малко от гостите на 3ти март осъзнават, че един подобен концерт с изпълнителите,
които чуха, би им струвал около 10 евро, но съм убедена, че ако бяхме сложили вход от
2-3 евро мнозина биха се отказали за дойдат. Цялото мероприятие беше финансирано от
членските вносове и от малкото дарения които получаваме, най-вече от бивши членове
на управителния съвет. Най-тъжното е, че много от гостите на празника дори не са
членове, а идват с въпроса „Какво има за ядене?”. Но може би вината е в дружеството –
със своя безвъзмезден труд е научило българите тук на това консуматорско отношение.
И това трябва да се промени - не може някои хора да дават от времето и средствата
си в организирането на мероприятия, докато други се оправдават с изпитите си за липсата
на време и се нуждаят от многократни подкани и покани, за да уважат работата на дружеството
или да го подкрепят със скромния членски внос от 10 евро на година!
Но да се върнем на организацията! Както вече споменах, късметът изигра много важна
роля, затова и не приемам доброто качество на програмата като някакъв личен успех, а
по-скоро като съзкупност от работата на всички в екип + щастливата случайност. Докато
нареждахме програмата от нищото се появи един колега от Дармщат и най-любезно предложи
дипломната работа на някаква тамошна българка – филм за културните различия в невербалната
комуникация между българите и немците, на кратко - проблемът ни с кимането за „не” и
клатенето на глава за „да”.
Другите хора, които заслужават специални благодарности, са хората извън управителния
съвет, които намериха време да помогнат. Това са Кирчо, който се занимаваше с немските
субтитри, така че и немските ни гости да разбират какво се говори; Марто, който се погрижи
програмата тази година да бъде заснета, Ивана и Ели, които безвъзмездно сготвиха гювеча и
нахраниха останилия след програмата български народ; Орлин, Къньо и Пепи, които освен
в сценката по „Железния светилник” взеха участие и като сценични работници; Вени, която
посрещна Сандрин на гарата.
От управителния съвет бяхме много добър и организиран екип и всеки си пое много
отговорно задачите: Ицо(освен с презентацията) и Боби бяха на пулта за звука и светлините,
Моника със сценката, есето и какви ли не други дребни задачки, аз и Мечо, които, мисля, се
справихме много прилични като водещи. Програмата ни се получи много разнообразна и интересна,
единствената издънка беше песента „Тих бял Дунав”, която трябваше всички да изпеем накрая,
но публиката не бе много съпричастна към излагането.
Като извод искам да кажа едно голямо „Благодаря”, на всички включили се към съставянето
на програмта – изпълнители, организатори и хора, които помогнаха с каквото можаха – някои
с усилие, други с парично дарение. Тези, които не се включиха този път, догодина ще имат
изключителната възможност да го направят и най-приятелски ги съветвам да я приемат, защото
наистина носи голямо удоволствие и удовлетворение да видиш накрая плода на своя труд! И
както често казва Джони, АVKM е един невероятен подиум, на който всеки може да се изяви,
без САМ да носи някакви последици след това. Използвайте го!
Димана Шишкова
Организация на родителите от Мюнстер осиновили деца
Понякога става така, че семейство осиновява дете. От 2003година в Мюнстер работи
организацията на родителите осиовили деца или взели деца за отглеждане. Ани Велкова
разказва за по-особените трудности, които родителите срещат. За подробности вижте
Pflege- und Adoptiveltern in Münster e.V.
MP3 (55,8 Мб),
OGG (56,6 Мб)